Short stories
H >>
Hristo Botev >> Short stories
НАРОДЪТ ВЧЕРА, ДНЕС И УТРЕ
Мрачна и жалостна е нашата история от подпаданието ни под турците дору до
днешните времена, тежък и възмутителен е животът на свободолюбивия някога
български народ! Страшен хомот, какъвто тежи и до днес на врата му,
гъбясал от векове и запрегнат с ятаган вместо жегли;
тежки вериги, ръждясали от кърви и сълзи, вериги, в кои са заковани и ръце
и нозе, и ум и воля, и в кои и до днес пъшкат бащи и майки, братя и
сестри, дядове и синове - злодейства, безчестия, колове, бесила, мъки,
тъмница, - най-после даалийци и кърджалии, фанариоти и чорбаджии, черкези
и татари, - с една дума, зло, варварско зло, кое само едно азиатско
въображение може обхвана, зло от завоевателя Мурада до читашкия реформатор
Азиса - това са страниците на тази история, на това наше в ч е р а.
Кървави страници, горчиво преминало! Но д н е с, днес не е ли пак същото
черно тегло, същият хомот, същите вериги?
Освен тези, що нямат талант да търпят, освен няколко хиляди волнодумни
изгнаници, всеки раб божий с християнско смирение ще ни отговори: "Не,
днес си добре живеем с турците, те се образоваха и нам олекна." И
наистина, сега кого убиват, кого бесят, кого набиват на кол, кой плаща
диш-хакъ и развожда вместо кон цървула на краставия гаджелин, кой? ... Но
да казва разорения и добития народ, да кажем и ний по совест: днес не
убиват никого беззаконно, а законно, не набиват на кол, а като кол всякого
н а б и в а т, не бесят вкъщи по стрехи и по черници, а на отредени места
за гявурски касапници; днес никой не развожда цървула на читака, а сякого
като цървул развождат по ангарии и тъмници, никой не плаща диш-хакъ, а
сякому и зъбите вадят за данъци и сякакви законни кражби, имдадиета и
севдадиета; днес няма даалийци, няма кърджалии, няма фанариоти, кои да
палят пленят села и градища, едни да убиват, а други да земат
д у ш е д я л и к е в ш п а р а с ъ за вината на умрелия и убития - днес
има правителство, което само изпълнява тези длъжности към раята и държи за
това чиновници, рязани и кръстени, с чалми и калимавки, с дълги и къси
пискюли, чиновници, кои от вълчия везир Али паша до мечкарина жандарм Кел
Мехмед ага, сир. от скиптъра до сопата - всичките притежават най-високите
добродетели, дори и човещината, с коя се отличават братята им черкези и
татари. И всичко това в Турция е реформи, и реформи здрави и трайни,
основани на дълбоката любов между турчин и българин, между господари и
роби.
При тези радикални реформи, ако и да се случва да нападнат някои
правоверни къщата на гявурина, да го убият или удушат, да обезчестят жена
му или дъщеря му, а сина му да извлекат и жив на огъня опекат, то това са
изключения и случайности, защото не стават всяка неделя в една и същата
къща, всяка нощ в едно и същото село. И освен това правосъдното
правителство с голяма строгост наказва виновниците, като им отнеме
половината и повече печала и ги гуди на най-тежка работа - кърардари или
заптиета, за да гонят виновните на други още по-маловажни случайности, кои
стават аллахън кърънда - думи, кои на езика на нашите аги имат туй
преносно значение, че престъпника на къра тряба да се остави на
правосъдието божие. От туй нашите баби и майки, кога оплакват мъжете си и
синовете си, утешават се с тази - не знаем как да кажем - клетва или
молитва: "От бога да намери душманинът!" Иди сега при тоя прогрес в
правосъдието, та думай, че в Корана няма ни логика, ни психология, а в
Наполеонова кодекс здрав смисъл; иди и повярвай англиеца г-на Монсела,
който преди десетина години, във време на сирийските ужаси, изрече в
палатата на общините и в лицето на приснопометения лорд Палмерстона, този
неразкаян грешник в работите на Изток, следните тежки думи: "Колкото и да
желае благородния лорд да поддържа трона на султана, тряба да се надеем,
че той не ще поиска както и да е да забраня такава система, при коя са
възможни подобни ужаси. С чувство от дълбока скръб си припомням за
участието, кое приемах в 1855-56 с повечето от палатата в парламентските
усилия да поддържам Турция. Сега видя, че националният характер на турците
е неизправим."
Тука ний бихме утешили благородния джентълмен, бихме опровергали мненията
и острите съждения на много недоброжелатели на нашите пилафчии с фактове и
примери, кои пълнят домашната хроника на всяко село, на всеки град, и то
не отдавна, а от времето на Къбразли Мехмедпашовите ревизии, откога в
Турция се въведе някакъв си ред и равенство в кражбите и пълна система в
напрешните убийства, злодейства и всякакъв род притеснения - ала що щяха
да значат нашите думи при онези на Лонгворта и подобните нему шарлатани
чиновници и продадени журналисти, кои тръбят по света и искат и нас дору
да уверят, както и увериха някои си извеяни и слепи глави, че Турция, този
европейски Китай, този присмех на человечеството и укор на съвременна
Европа, ще се преобрази скоро на азиатска Белгия и ще пролее благодатта на
европейската образованост по всичките краища на Азия! O, tempora, o,
mores! Намерете изкуството на Медея и влейте в жилите на това варварско
племе нова, човешка кръв, тогава ще се поколебаем и ний във вярата си, че
Турция няма живот, няма бъдеще; но доде турчинът е с този характер, с този
фанатизъм, с тази варварска кръв, ни един красноречив туркофил, ни един
дълбокомислящ дуалист или ренегат не може ни увери, че турчинът ще бъде
някога способен да влезе в пътя към онази нравственополитическа цел, към
коя се стреми умът човешки, отрешен от всяко опекунство на духови йерархии
и политически мандаринства. Дотогаз най-красноречиви ще бъдат живите рани,
що зеят по тялото на народа и по гърдите на неговата емиграция, рани, на
кои, като гледаме, напомнят ни всичко, що трябва да влезе в сметка за
народно мщение.
Повтаряме - Турция няма живот, няма бъдеще, тя е труп на смъртния одър,
когото никакви дервишки баяния на нейните мандарини, никакви
дипломатически молитви на западните доктринери няма да я спасят от
анатомическия нож. Лекувана по стара метода, с политически кръвопускания и
операции, с дипломатически хлороформ, тя изгуби ръце и нозе, провинция
след провинция, и отслабна дотолкоз, щото даде място на оназ страшна
болест, коя обхвана сърцето й, влезе в дихателните й органи и
кръвообращението; тъй щото никаква операция е невъзможна вече.
Самите лекари и те забележиха това и след критския шербет, който се даде
на Турция от Парижкия консилиум в 1868 г., приписаха й за спокойна смърт и
последния рецепт: дуализма. Ще се найдат ли в народната фармакопия на
Балканския полуостров елементи за подобен рецепт, ще може ли той възроди
Турция, а главното ще може ли го тя прие, като й са захванати уста и гърло
- това и сам Али паша не ще знае, ако ще би живял и до Матусалови години и
не изучи българския народ, негова социален живот, негова твърд характер и
волска упорност. Инак той и днес щеше да чете между редовете на черковния
ни устав други редове, други думи, кои да му казват: "Али, тоя народ е
болестта на Турция, а дуализмът е пътникът за нейната смърт!" Ала Али паша
е турчин - фанатик и фаталист; той се надей само на кучешката животна сила
на племето си и като приима за бъл[гарски] народ тези, що коленичат и
скимучат отпреде му, пее и дума: "Жив е аллах, жива е Турция! Много са и
робите..." Тъй мислят и нашите чорбаджии и калимавки, тези амфибии, кои в
блатото на дуализма намират своя живот, и онез гладички умовце, кои внасят
у нас ръждата на западните предразсъдъци и сметта на гнилата вече
европейска цивилизация - без да виждат новите явления на живота нито там,
дето са се учили, нито тук, дето учат. Не тъй обаче мисли здравата част на
наша народ и неговата емиграция, не тъй мисли всеки свесен и искрен
славянин, всеки съвременен човек, в главата на кого се не вие паужина, а
стяга мозък, и в гърдите не плакне жабина, а тупа сърце. За нас
преобразованията в Турско, обещанията, дуализмът, те са думи без никакъв
смисъл, призраци и утопии, кои може да се осъществяват нейде си в Китай
или Япония, а не на Балкан[ския]полуостров между турци и българи, две
племена с противоположни характери, нрави и обичаи, с противоположни
миросъзерцания. Изход от туй тежко и гнусно положение не са новите окови,
новото разделение на тиранството, а народната революция, радикалният
преврат, които са триумфални врата за всеки народ, особено за нашия, който
няма преминало, няма настояще, а има едно само бъдеще, и бъдеще светло,
защото с другите славяни той ще има що да каже в света, що да внесе в
човещината.
Метнете поглед връх историята на българското царство от Бориса дору до
подпаданието му под турците, и ще видите, че всичкото историко-политическо
преминало на наша народ е било току-речи чисто византийско, и в него са
живели само царе, боляри и духовни, а той сам всякога е бил отделен с
дълбока обществена нравственост от разврата на правителството си, който
разврат заедно с християнството се вмъкна в по-горнята част на народа.
Наистина, неведнъж народът е явявал твърдата воля на характера си с
въстания против царете си, против духовенството си, както във времето на
Богомила и Самуила; но всичко това е ставало само тогава, кога властта или
се едно насилието е допирало до къщата му, в коя той сякога е бил
нравствено свободен, до семейството му, до понятието му за честта - с една
дума, до негова дълбок социален живот, с който се отличават общо
славянските народи и частно нашия народ.
Отделен, както казахме, нравствено от правителството си, народът много
пъти го е оставял само да се бори с Византия, само да си вади очите за
престолонаследие; тъй щото тука и бяха главните причини, дето гърците
можаха да завладеят навреме България, а варварските турски орди съвсем да
я разорят и тъй с твърд крак да стъпят на врата на народа.
Но и при тия страдания, при това страшно насилие, в кое и камъкът би се
стопил, българинът се затвори от турчина вкъщи с челядта си и, както и
днес, пял е и слушал е вместо византийската литургия свойта елегическа
юнашка песен, вместо стрелата и сабята, хвана ралото и сърпа, ходил е по
сборове и по седенки, по тлаки и по черковища - и щом варваринът е
погазвал огнището му, кое, както и днес, е било обиколено със снахи и
дъщери, със синове и унуци - той е оставял ралото и сърпа, гегата и
кавала, хващал е бащина сабя, братова пушка и с "дружина вярна и сговорна"
отивал е в Стара планина да мъсти за обиди от турци и чорбаджии, да им
отнима грабено имане и да пази село и сиромаси.
Такъв е бил българският народ, и ето го и днес пак чист от всяко чуждо
влияние, пак с тоя патриархален живот, пак с тази първобитност - след
толкова и при такива страдания, пред зори, той се провиква от вратата на
къщата си: пее отходня молитва на Турция, на робството; проклина свойто
преминало, което е мрачно и той го мрази; свойто настояще, което е тежко и
горчиво, та лесно ще го забрави, и вика: бъдещето ми, бъдещето ми! Турция
и незваните му водители поднасят му на блюдо преобразования, дуализми,
йерархии, но той се туй дума и ще дума: бъдещето ми, бъдещето ми!
Но какво е неговото бъдеще?
Нашият народ има свой особен живот, особен характер, особна физиономия,
коя го отлича като народ - дайте му да се развива по народните си начала,
и ще видите каква част от обществения живот ще развие той, дайте му или
поне не бъркайте му да се освободи от това варварско племе, с кое той няма
нищо общо, и ще видите как ще той да се устрои. Или не видите семето,
зародиша в неговите общини без всяка централизация, в неговите еснафи,
дружества мъжки, женски и детински? Или не видите в него и това, що
казахме по-горе?...
Всичко това са въпроси и въпроси, важни, затуй ний ще се повърнем да ги
разгледаме по-отблизо в след[ващите] броеве на "Думата".
ПЕТРУШАН
Нам казваха, че те са разбойници,
излезли из своите вертепи, но те нищо не
зеха, нито даже парче хляб; и ний чухме
от тях само едно : Дошли сме да измрем
за земята си.
Л. Меркантини
Пълни три години са днес от оня героически подвиг, подобни на който
виждаме само в историята на Италианската революция; пълни три години са от
онуй славно събитие, кое направи епоха както в историята на нашата
емиграция, тъй и в историята на нашето политическо и умствено възраждание.
Какъв спомен за потомството! Какъв урок, какъв пример за нас, братя
емигранти! Шепа решителни млади момци, без никаква революционна
организация, без никакви средства, презрени и гонени - момци, кои
претърпяха сичко за една благородна свята цел, - минаха Дунава и с живо
свидетелство показаха какви съкровища се крият в душата на българина...
Наистина, голяма душевна сила трябва да има човек, за да може каза: "Ние
си достигнахме целта, защото измираме, а вие още не сте, защото сте
живи!..." А това трябва да го каже всеки, който мре за свободата на
човечеството, това им казаха с примера си нашите въстаници в 1868 г. под
войводите Хаджи Димитра и Стефан Караджа.
Тези мъченици на свободата, що измряха с усмивка на уста, бяха наши
приятели, наши братя; с тях деляхме скръб и радост, смях и сълзи; с тях
сядахме на бедна и богата трапеза и разговаряхме за съдбата на нашето
потъпкано отечество...; с тях деляхме сичко, само смъртта и свободата не
можахме с тях да разделим! Затова елате, братя, да ги споменем с добра и
свята памят за нази и славна за нашия злочестен народ!
След четите на 1867 г. под войводството на Панайота, Дяда Желя и Филип
Тотя, чети, които бяха само за явление на знаменития М е м о а р, който
като галванически ток мина през сърцето на народа и възбуди нервите му, а
Турция накара да мисли за положението си - съвсем последователно на
другата година трябваше да се начне движението със сичка сериозност и
сички средства, що можеха да се разполагат в онова благоприятно време,
кога Кандия тънеше в кърви и със секи куршум хвърляше и залъка от устата
си, а Гърция точеше сабя, Румъния и Сръбско запретнаха ръкави... Тогава
ний имахме първия Таен комитет, на позива на когото бяхме се стекли да
решим съдбата на народа като ратници славната борба за освобождение. Ала
тоя комитет, когото турците по глупост, но праведно нарекоха "комита",
като комета наистина показа само свойта бляскава опашка на хоризонта, а
кога да покаже ядрото си и се срещне с безжизнения месец, без никаква
физическа причина свърна от орбитата си, пръсна се и угасна. - Ний
останахме сами да решим и съдбата на отечеството си, и свойта. Нашите
астрономи, на кои очите са се въз небето, за да има с какво да се утешават
и занимават, обърнаха на "комита" всяко българско сърце и без да виждат що
се вършеше по земята и в самите тези сърца, заловиха се за бабини деветини
и станаха един на други органи на онзи патриотизъм, който вчера викаше
народа на въстание, а днес презря и нарече вагабонти онези, що бяха се
събрали да мрат за негова свобода!
Но поврага тоя патриотизъм и тези бездушни "астрономи"! "Не разум, не
логика води народите, а магнетизмът на вярването и одушевлението", казва
един списател във физиологията на народите - и ако нашите "комети",
"астрономи", литератори не знаеха това, то видяха поне, че не лиги като у
тях, а кръв течеше в жилите на онез мъченици, за избиването на кои те бяха
причина, като, от една страна, измамиха Панайота да за държи толкова
опитни и приготвени юнаци, а, от друга, възпротивиха се на приготовленията
на Дяда Желя и Филип Тотя - и с това оставиха онез юнаци отвъд без сяка
помощ и средства да вдигнат народа...
Дойде пролетта 1868 и на хиляди юнаци закипя кръвта, хиляди бяха готови да
идат да измрат за свобода и в две недели да вдигнат сичкия народ на
оръжие! Всеки продаваше мило за драго, всеки забравяше бедност и възраст,
родители и роднини и всеки думаше: на Балкана, на Балкана! Но де бяха
нашите патриоти да разберат туй тупане на сърцето, туй сътресение на
нервите? Де бяха да отговорят и те с каква-годе жертва на олтаря за
освобождение? Де беше Тайният комитет да хване жиците на психическия
телеграф и направи съобщение с всичката емиграция; де беше да даде
средства и направление на тази жива народна сила? Патриотите бяха там,
дето са и днес, Комитетът мина като комета, а тези, що викаха: на Балкана,
на Балкана - едни се отчаяха, други със затаена злоба сложиха ръце и се
заловиха за работа, а трети, кои можаха да намерят средства, отидоха и
измряха!
Повече от 200 души излъгани и оголели оставиха още пролетта името на
българската легия в Белград и с Караджата събраха се окол Хаджи Димитър.
При всичките гонения и преследвания от "старите" (с презрение споменуваме
туй име) те найдоха истинни патриоти, добиха средства и минаха, та
измряха.
Но само туй ли? Те измряха, но тяхната смърт беше громен удар за Турция,
громен и за нашето отечество-на първата извести падането, на второто
възраждането. Сънливият тиранин залитна на трона от думите. "Болгаристан
калктъ" и окачи мъртвия Черковен въпрос на галваническа кука, с кое, без
да иска, призна името на робите си - призна борбата. Будният народ стресна
се силно, огледа се и като не можа да скочи на оръжие, със сълзи
благослови великия подвиг на синовете си.
Той видя и усети силата си.
И ето и до днес кръвта на тези мъченици не е още засъхнала по бащините ни
полета; сенките им бродят денем и нощем и чакат онези, кои от Петрушан им
пожелаха "добър час и добра стига!" -
чакат нази, братя емигранти, да откопаем костите им и избършем сълзите на
техните клети майки, които са вече майки и нам!...
"Болгаристан калктъ" - България въстана.